За първи път чух името на Унсук Чин (1961) през 1996 година в Копенхаген на Световните дни на музиката, които са годишният представителен форум на Международното дружество за съвременна музика и всяка година се провеждат на различно място по света. Тогава, в Копенхаген, изпълниха нейната изумителна композиция “Akrostichon-Wortspiel” (Акростих – Игра на думи) с подзаглавие “Седем сцени от приказки за сопран и оркестър”. Спомням си много добре впечатлението, което направи на цялата тази, преситена от съвременни звуци публика – в отговор на нейните спонтанни аплаузи на сцената се появи една малко, чупливо сякаш момиче, с дълги коси и кожено облекло, излязло сякаш от филм на Уолт Дисни. Точно така се възприемаше тогава композиторката Унсук Чин – като едно азиатско дете, дошло в света на важните възрастни от Европа, за да им разкаже по свой начин любими моменти от “Приказка без край” на Михаел Енде и “Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол. Защото точно тези са творбите, инспирирали нейната акростихова игра на думи – или игра на звуци. Тогава се запознах с нея и оттогава поддържаме връзка.
Унсук Чин живее в Германия, но е родена в Южна Корея. Най-напред учи в Сеул, след това отива в Хамбург и през 1985 г. става студентка на Дьорд Лигети, при когото изучава всичко, свързано със следвоенния авангард. В края на 80-те идва творческата криза, която очевидно й е била необходима, за да избистри своя личен стил или, както тя се изразява, “своя музикален Космос”. Оттам нататък пътят е само възходящ.
През 1999 година Унсук Чин вече се изпълняваше навсякъде по света. Нейните издатели от “Boosey & Hawkes” най-отзивчиво предлагат на интересуващите се всякаква информация и музика от Чин (и естествено, не само от нея). Само в Германия гледаха на нея като на екзотично цвете, което като че ли случайно е попаднало в техния сериозен еталонно традиционен и прогресистки свят на музиката. Тогава в разговор Унсук Чин сподели, че германските й колеги много обичат да показват кому къде му е мястото и че на нея недвусмислено са й “съобщили”, че е най-добре тя да се занимава с характерните за страната си интонационни модели и да не припарва до техните “патенти”. Точният й израз беше: “Искат да те забодат с карфица в някое екзотично за тях ъгълче и да те наблюдават с радост…”. Това продължи до идването на диригента Кент Нагано в Берлин, който вече беше почитател на Унсук. И който направи премиерата на нейния Концерта за цигулка с Германския симфоничен оркестър и солистката Вивиан Хагнер.
През 2004 година Унсук Чин спечели американската награда на конкурса “Громайър” за композитор, която възлиза на 200 хиляди долара – това е най-голямата конкурсна награда за музикално творчество в света
Спечели го тъкмо със своя изумителен концерт за цигулка, който и в момента е обект на най-голям интерес по света и към него посягат и други цигулари, въпреки неимоверната му трудност. Посягат, защото това е хубава музика, в която Чин е въплътила отново “своите сънища за онези красиви музикални цветове, в които тя открива и показва своята единствена комбинация.” Унсук е казвала също, че обича да работи с числа и комбинаториката в тази насока също носи изумителни естетически открития. И въпреки модерния език, тя остава в сферата на лиричното, на мистичното дори, на играта с тембъра на инструмента и гласа – тъкмо с това “проби” с приказния си Акростих (вж. рубриката “Вградени ноти”, която се спира на първия авторски компактдиск на композиторката, издаден от фирмата “Дойче Грамофон” – бел.ред). Периодично Унсук Чин се връща към своите “звукови скулптури”, в които гласът материализира емоционалните пориви на композиторката. Освен споменатите композиции – ето и още някои нейни творби: “Механична фантазия” за ансамбъл, “Кала” за хор и оркестър, “Параметастринг” за струнен квартет, “Моят край е моето начало…” за певци и ансамбъл, “Жените на Троя” за хор и оркестър и др.
Издаването на първия й авторски компактдиск бе поредният повод за разговора ми с нея. Чин започна направо с актуалните си занимания:
– В момента се въртя около произведението, което завърших преди време. Това е музика за трима певци и ансамбъл – нарича се “Cantatrix Sopranica”. Солистите са два сопрана и контратенор. Вече имаше няколко изпълнения на това произведение – в Лондон, Кьолн, Париж и в Австрия. Очаквам и американската му премиера в Лос Анжелис. Това е едно весело произведение. Състои се от различни по характер кратки части. Всяка от тях е самостойна и във всяка се опитах да покажа всички възможни начини за пеене, които си представям. Което означава, че певците не пеят по нормалния начин, а трябва да пеят с гласове, които изглеждат нешколувани, да изглеждат като сурови гласове. Понякога трябва да пеят, както се пеят йодлери. Дори в една от частите двете сопранки трябва да съумеят да изпеят една китайска народна песен – по начина, по който го правят китайските народни певици – с много високо поставен глас и някои вокални орнаменти.
– Кои са певиците, които решиха, че ще се справят с тези изисквания?
– Едната е познатата ви от “Акростиха” Пия Комси. Заедно с нея тук пее и нейната сестра-близначка Ану Комси – двете пеят сопрановите партии и трябва да ви кажа, че това, че са двете заедно, прави много силно впечатление. Те си приличат и имат подобни гласове. За изпълнението се обличат в много красиви китайски костюми, а контратенорът Андре Уотс стои между тях.
– Може ли да се каже, че “Кантатрикс сопраника” по някакъв начин продължава идеите на “Акростихон-Вортшпил”?
В известен смисъл двете произведениоя имат нещо общо, но”Кантатрикс сопраника” отива още по-нататък по отношение изразните възможности на човешкия глас. Тук опитвам много неща, които в “Акростихон…” не съм опитвала.
– И като говорим за Акростихон, веднага ми се иска да кажа, че това произведение е озаглавило и вашия първи компактдиск, издадено от “Дойче Грамофон” от серията 20/21 век. Как се случи така, че една композиторка от Южна Корея, която живее в Германия, издаде авторски компактдиск в “Дойче грамофон” – една доста консервативна фирма.
– Чиста случайност беше, че този диск бе публикуван от “Дойче Грамофон”. В началото имах дискусия с Ерве Бутри, който е художествен ръководител на ансамбъл “Ентерконтампорен” – Париж. Ние искахме да издадем този диск, защото съм работила много често с ансамбъла и почти всички мои ансамблови пиеси са създадени по поръчка на този състав. В началото идеята беше, и това стана преди 3-4 години, да се издаде във фирмата “Кайрос” – тя бе предимно за съвременна музика. Фирмата прие, но малко след това фалира и това беше много лоша новина. Ние просто не знаехме какво да правим. Проектът направо пропадаше. Но Ерве Бутри продължи да търси варианти. Очертаха се две възможности – “Дойче Грамофон” и една по-малка фирма. Аз не мислех, че ще стане в “Дойче Грамофон”, защото е фирмата е много голяма, а и моментът е много неблагоприятен за звукозаписните фирми. И на много известни хора беше отказано от фирмата по тази причина.
– Това имах предвид.
– Да, но ние изпратихме там пиесите, за да ги прослушат, и след 2-3 седмици ми се обадиха по телефона, че има зелена светлина от “Дойче Грамофон”. Това беше наистина като сън за мене.
– Това говори добре и за хората от “Дойче грамофон” – че имат добър вкус. Бихте ли ни разказали нещо повече за “Кси” – за електроника и ансамбъл.
– “Кси” бе написано през 1998-1999 година, в последните години на ХХ век, така да се каже, и отново по поръчка на ансамбъл “Ентерконтампорен”. Аз исках отдавна да направя нещо за ансамбъл и електроника. И както обикновено, когато имам проект, просто отивам в студиото без някакви предварителни идеи, без планове; и започвам да експериментирам със звуци. Най-напред започнах с няколко клавирни звука при мен, вкъщи, и с тях доста експериментирах; опитвах твърде дълго – няколко месеца. Минаваше времето, а аз нямах още никакъв образ, никаква картина на композицията в главата си. Това беше много мъчително. Един ден правех експерименти със звук, който да се получи сумирано от 80-те струни на пианото – като някакъв вид ехо. Към него прибавих удар по струните – в съчетание с този мултиплициран звук. Съчетани, тези звучности, разбира се с педал, се събираха по един прекрасен начин в звук, подобен на дишане, на вдишване и издишване, след като е записан и миксиран. Това ми даде вече идея как трябва да се конструира цялата пиеса. И аз взех целия изходен материал… всъщност дихателните звуци са обработен клавирен звук от 88 струни – така дойде идеята да започна цялата пиеса от този звук, сякаш създаден от нищо, който се приближава постепенно – заедно с допълнителни звуци към него; и цялото се развива до една голяма структура, построена съвсем органично. Така композирах пиесата.
– Бих искала да ви попитам заглавието “Кси” какво точно означава на корейски?
– “Кси”означава семето от растението, което се посява в земята.
– По повод на това заглавие бих искала да ви попитам каква продължава да бъде връзката между вашия корейски произход и авангардните техники. След като сте усвоили всякакви техники, вие сякаш отново търсите някакви съчетания с корейските си корени. Така ли е?
– Сигурно в “Кси” могат да се прочетат азиатски мисли. Но честно казано, не съм го мислила. Това се предполага, но при мен идва несъзнателно.
– Имах пред вид и това, че в творбите ви преобладава едно “търпение” към детайла, което говори за вашия азиатски корен – сякаш искате да изразите чувствата си чрез някакъв тип йероглифно писмо.
– Може и така да се каже, но не съм се замисляла, наистина.
– Кажете ни нещо за “Двойния концерт”.
– Произведението бе създадено веднага, след като написах цигулковия си концерт. И това също беше поръчка от ансамбъл “Ентерконтампорен”. В него изразих афинитета си към двата вида инструменти – пианото, от една страна, и ударните, от друга. Исках да ги направя солиращи инструменти – и в това произведение може да се чуе много ясно моят афинитет към “Гамелан”- музиката. Стремях се да третирам целия ансамбъл заедно със солистите като нещо абсолютно общо по отношение на звука.
– Но в произведението, освен звуковите цели, има и много изявена метроритмична игра. Особено във втората част.
– Да, така е, солистите произвеждат съвсем кратки импулси, а ансамбълът ги поема и ги възпроизвежда в по-големи плоскости. Така се създава тази комуникация.
– Унсук, дали вашата кариера по някакъв начин се повлия от наградата “Громайър”?
– Сигурно! Не знам! Защото моята кариера започна дълго преди тази награда. Разбира се, че днес много повече хора знаят името ми, отколкото преди да я спечеля. И това е много важна награда. Но за своя собствен житейски път човек трябва да отчита и свързването на фактите. А при мен този път започна преди 20 години. Това е път, който следвам и по който ще продължавам – със или без награди – за мен е все едно.
– Но все пак наградата помага за вашата известност.
– Аз лично трудно го забелязвам (смее се). Защото си седя вкъщи, на масата в повечето време, и не знам дали хората ме познават или не; това не е толкова важно.
– Прибавили сте към вашите почитатели и диригента Саймън Ратъл? Имаше ли нещо по-различно от обичайното в работата с него?
– Имах в края на април 3 концерта с него. Берлинската филхармония изсвири моя цигулков концерт с Кристиан Тецлаф, който беше дирижиран от Саймън Ратъл. Това беше наистина уникалното преживяване в моя живот – да чуеш свое произведение, изпълнено три пъти от такива супермузиканти… Това не се забравя.
– Имате ли запис от този концерт?
– Още не, но когато получа, ще ви го изпратя.
– Би било много интересно да направим сравнение между Вивиан Хагнер и Нагано и Тецлаф с Ратъл.
– Сигурна съм, че ще откриете много интересни неща. Ще имате възможност, обещавам ви. А също се надявам, че скоро ще мога да дойда в България. Ще се постарая, само още малко синът ми да порасне. И ще дойдем. Благодаря ви за интереса към моята музика.
Вестник “Култура”, 9 декември 2005
Послепис: Днес, 17 години след този разговор, който се проведе в едно кафене в Берлин и който даде началото на едно приятелство от разстояние, Унсук Чин е действително световно име. Неотдавна, по Medici TV, имах възможност да проследя концерта на Лондонския симфоничен оркестър, под палката на Саймън Ратъл, на който Леонидас Кавакос изпълни втория цигулков концерт на Чин със заглавие Scherben der Stille. Това бе световната премиера на композицията й. Концертът е изцяло вдъхновен от изпълнителския профил на цигуларя Леонидас Кавакос. Композиторката сама разказва, че именно той с изкуството си я е накарал да измени на принципа си да пише по един концерт за определен инструмент.
От нашата далечна среща до днес, Унсук ми е изпратила, чрез издателството си Boosey&Hawkes партитурите на почти цялото си творчество. Последната творба, с която разполагам и която отново искрено препоръчвам на всеки, който слуша музика от живи композитори е Le Silence de Sirenes (Мълчанието на сирените). Да, Франц Кафка играе роля тук със своята повест със същото заглавие. Написана е за Барбара Ханиган, изпълнява я феноменално, може да се чуе в дигиталната концертна на Берлинската филхармония под палката на Саймън Ратъл, който отдавна поиска да бъде един от диригентите на Унсук Чин. По-рано предимно Кент Нагано се интересуваше от музиката й. Сега кандидатите да я дирижират са доста.
Унсук Чин е един от редките случаи в живота ми на музикант, когато, слушайки едно произведение съм успяла да видя много талантливия композитор, който го е създал. Но тогава, през 1996 година нямах представа, наистина, колко сериозно и трайно ще играе роля в световната практика нейната музика.
А иначе тя продължава да е в Берлин, има семейство, живее нормално, пътува много и притежава онази толкова специфична за своя етнос скромност, въпреки че много добре знае каква е и какво може и никога не забравя своите най-трудни и бедни години, които тя описва в книгата Im Spiegel der Zeit (В огледалото на времето), издадена от Schott през 2011 г. Може би затова, когато събирахме пари за издаването на вестник К през 2018 година, Унсук веднага се отзова. Без излишни коментари, въпроси – просто бърза реакция на молба на близки съмишленици. В случаи като този светът наистина се приближава към теб.